Акварел

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Направо към: навигация, търсене
Художник рисува акварел

Акварел (на италиански: acquerello, водни бои) е както размиващата се във вода боя (водна боя), така и творбата, която се рисува с нея с четка върху хартия, а в източната традиция (Китай, Япония, Корея) - често и върху текстилна основа.

Основни пластификатори, които се използват при приготвянето на акварелните бои са пчелният мед и гуми арабика. Освен класическите акварелни бои днес са разпространени и т. нар. акварелни моливи, които допълнително обогатяват възможностите на тази техника.

Акварелните бои дават светли, ефирни тонове. Живописната техника предполага полагането на боите така, че под тях да прозира белотата на основата. По-често се търси игра на цветовете, отколкото уточнен контур. Нерядко основата, върху която се рисува, е влажна. По правило, за разлика от други живописни техники, боите не се смесват. Техниката лесно се съчетава с гваш и рисунка с туш.

[редактиране] История и представители

Акварелът е бил познат още в древността на китайците и египтяните. Древните китайци са рисунали миниатюрите си с черни акварелни бои, приготвени от саждите на овъглени иглолистни дървета.

В Европа през Средновековието боите за фреските и стенописите са се правели също на водна основа. През Ренесанса акварелът е бил спомагателна живописна техника за рисуването на ескизи и проекти на творби, а като самостоятелен вид в живописта се развива едва през 17-18 век, първо в Англия и Франция. Първите английски акварелисти са Джоузеф Търнър, Ричард Парк Бонингтън, Джон Констабъл, Джон Козънс. Във Франция творят Жан Жерико и Оноре Домие и през 1880 година там е основано общество на художниците-акварелисти, а малко по-късно — и в Русия, където видни представители са Карл Брюлов, Иля Репин, Василий Суриков, Александър Иванов.

Някои от известните български акварелисти са Никола Маринов, Константин Щъркелов, Петър Младенов, Янко Янев, Илия Цоновски, Йордан Гешев, Васил Стоилов и други.[1]

[редактиране] Препратки

[редактиране] Източници

  1. „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България“, том 1, Издателство на БАН, София, 1980.
Лични инструменти