Кватернер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Еон Ера
Продължителност 		Период Начало
в млн. г.
Фанерозой
Неозой
65,5 млн. г. 		Кватернер 2,588  
Неоген 23,03  
Палеоген 65,5  
Мезозой
185,5 млн. г. 		Креда 145,5  
Юра 199,6  
Триас 251    
Палеозой
291 млн. г. 		Перм 299    
Карбон 359,2  
Девон 416    
Силур 443,7  
Ордовик 488,3  
Камбрий 542    
Протерозой
Неопротерозой
458 млн. г. 		Едиакарий 630    
Криоген 850    
Тоний 1 000    
Мезопротерозой
600 млн. г. 		Стений 1 200    
Ектасий 1 400    
Калимий 1 600    
Палеопротерозой
900 млн. г. 		Статерий 1 800    
Орозирий 2 050    
Рясий 2 300    
Сидерий 2 500    
Архай Неоархай
300 млн. г. 		2 800    
Мезоархай
400 млн. г. 		3 200    
Палеоархай
400 млн. г. 		3 600    
Еоархай
 4 000    
Хадей
   4 540    

Кватернерът (на латински: Quartarius), известен още като четвъртичен период или антропогенен период, е геоложки период, започнал преди 2.588 ± 0.005 млн. години, който продължава и понастоящем.[1]

Историческа справка[редактиране | редактиране на кода]

През 1770-те години немският учен Авраам Готлиб Вернер (1749 – 1817) определил възрастта на рохкавите континентални „наноси“ в т.н. „алувиалните формации“, съответстващи на сегашния кватернер. През 1823 г. английският учен Уилям Баклънд (1784 – 1856) разделил „алувиалните формации“ на две части: древни – „дилувий“ (отлагания на „световния потоп“) и много младата – „алувий“ (сега терминът алувий има съвсем друго значение). През 1825 – 29 г. френският учен Жул Денуайе (1800 – 1887) обединил „дилувия“ и „алувия“ в една система, която наименувал четвъртична. Тази система той противопоставил на всички много по-древни геоложки образувания, подразделяни по това време на първични, вторични и третични. През 1832 г. английският геолог Чарлз Лайъл въвел за младите морски наслаги, непосредствено предшестващи съвременните, названието плейстоцен, по-късно разпространено и върху континенталните наслаги на „дилувия“. След установяването на факта за общото изстиване на климата и мощното заледяване на сушата през плейстоцена този период („делувий“) започнал да се назовава ледников период, а следващият „алувия“ – следледников период или холоцен. В началото на 20-ти век названието четвъртичен период става анахронизъм, тъй като геолозите вече са се отказали от остарялата номенклатура от времето на Денуайе. Поради това през 1922 г. руският геолог Алексей Павлов предлага ново название – антропогенен период, или само антропоген, в съзвучие с названията на другите периоди от неозоя – палеоген и неоген и отразяващ важните събития от историята на органичния свят – появяването и развитието на човека и човешкото общество. Впоследствие двете названия четвъртичен и антропогенен период се използват едновременно, но названието четвъртичен по-късно е латинизирано под името кватернер.[1]

Периодизация[редактиране | редактиране на кода]

Като еталон за долната граница на кватернера се считат основите на морските калабрийски и континентални средновилафранкски пластове в италия. Обичайно се приема двучленната схема на деление на кватернера на долен (ео-), среден (мезо-) и горен (нео-) плейстоцен и холоцен, въведена през 1932 г. от Комисията по международната карта на кватернерните наслаги в Европа. Обемът на плейстоцена се тълкува обаче различно, като някои учени изключват от неговия състав еоплейстоцена. Даже при максимално допустима продължителност на кватернера той се оказва много по-кратък от всеки друг геоложки период и за възстановяването на събитията по негово време са необходими много по-детайлни разчленения. Поради това заедно с методите на биостратиграфията широко се използва и климатостратиграфското разчленение на кватернера, основано на многократните и резки изменения на климата. Признаци зо тези изменения са: смяната на типовете наслаги, погребаните почви, остатъците от топло- и студоустойчиви животни и особено спорите и прашеча на сухоземните растения.[1]

За еталон на климатостратиграфията на кватернера се счита схемата, съставена от Албрехт Пенк и Едуард Брикнер (1862 – 1927) през 1909 г. за Алпите. В нея са обособени 5 периода на резки застудявания, следствие от които са били силното разрастване на континенталните ледници (ледникови периоди, или глациали), разделени от затопляния, когато ледниците отново се съкращават до съвременните или още по-малки размери (междуледникови периоди, или интерлациали). Две от заледяванията (дунавско и гюнцко) се отнасят към периода на вилафранка (горноплейстоценско), а три (минделско, риско и вюрмско) – много по-късно. С тази алпийска схема са съпоставими континенталните заледявания в средните географски ширини, покриващи във фазите на застудяване едновременно огромни площи от континентите в Северното полукълбо. Повечето от тези съпоставки са приблизителни или спорни и в тази връзка съществуват много местни схеми със свои названия на ледникови и междуледникови периоди. Ледниковите периоди, първоначално обособени в алпийските и други схеми, сами се разпадат на отделни стадии на заледяване, наречени стадиали, по време на които ледниците рязко се разширяват (настъпват), и интерстадиали, когато те рязко се съкращават (отстъпват) в резултат на относителното затопляне на климата. По този начин е много трудно обективно да да се обособят големите интерстадиали от истинските междуледникови периоди, поради което различни изследователи изброяват различен брой заледявания. Има даже привърженици на т.н. моноглациализъм, считащи, че е имало само едно кватернерно заледяване с много големи и малки стадии. Повечето изследователи обаче, приемат концепцията за множеството заледявания или т.н. полиглациализъм, изброявайки от 3 до 8 самостоятелни заледявания. При това някои отнасят първите континентални заледявания към времето на вилафранка (горния плейстоцен), а други считат, че всичките заледявания са станали много по-късно. Единна общопризната международна стратиграфска скала на кватернера все още няма, поради което се приемат различни, понякога даже взаимоизключващи се схеми.

Флора и фауна[редактиране | редактиране на кода]

В повечето области на Земята, в края на кватернер окончателно се формира съвременният облик на природната среда, включително растителността и животинския свят.[2]

До настъпване на най-голямото застудяване климатът първоначално е бил сравнително топъл. Постепенно, той се променя в умерено топъл и влажен. По това време се срещали животни като южния слон, етруският носорог, големият хипопотам, древният слон и др. При риското заледяване климатът се променя към студен и влажен. Характерни за това време са мамутът, сибирският носорог, пещерната мечка, пещерният лъв, пещерната хиена, благородният елен и северният елен. При холоценът затоплянето довело до отдръпването на ледниците на север. Настъпила след-ледниковата епоха. В България сигурни следи от заледяване има в Рила и Пирин. При затоплянето някои долини и полета били заблатени или потопени. През късната квартернера в северната част на България станало натрупване на льос, достигаща в някои райони до 100 м (Русе). Льосът в северна България говори за континентален климат, което означава, че условията тук са били по-благоприятни от Централна и Северна Европа. По време на ледниците, горската линия била около 1100 – 1400 м. Грорската растителност била богата. В планините имало бореални иглослистни гори, а в по-нисколежащите планински масиви широколистни от европейски тип. В междуледниковите периоди растителността около речните корита виреела и привличала диви животни. Със затоплянето се появява и диференциация във флората и фауната. Дивото магаре, дивият кон, безоаровият коезел и турът изчезват.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

По време на Холоцена се наблюдава явление назовавно като температурен оптимум или температурен максимум. В този период се смята, че температурите около северният полюс са били с 4 C по високи от текущите, но това не важи за останалите части от планетата. Локалните особености на различните микро климати вероятно са играли значителна роля, но има нужда от по задълбочени изследвания на лоално ниво за предоставяне на подробна информация за България. Смята се, че оптимумът се е случил 9,000 до 5,000 г. BP. Оптимумът бива назоваван още – Холосценичен температурен максимум, Средно-холосценичен Топъл Период, Мегатермален Холосцен и др. Науката занимаваща се с историческият климат се нарича палеоклиматология.

В общи черти от края на VIII хил. пр.н до края на V хил. пр. н. е. (в калибрирани С14 дати) Сахара е представлявала цветуща степ, а нивото на Черно море, се още е оставало с 4 до 8 м под днешното. Разтопяването на ледниците е довело в крайна сметка до намаляване на световния обем на ледниците сравенено с днешния им обем, което в начале на IV хил. пр. н.е . повдига нивото на Световния океан до 3 м над днешното. Вероятно това обяснява пренасянето на неолитното население в българските земи от равнините към платата.

Климат през последният Глациал (Балкански Вюрм)[редактиране | редактиране на кода]

Има направени само два пълни поленови профила документирайки Балканският Вюрм и двата са от Гърция..(Wjmstra 1969; Bottema 1974). По-голямата част от България, значителни части от Македония, Тесалия и повечето от полуостров Пелопонес са част от еднаква климатична и фитогеографска зона, ето защо поленните проучвания от Гърция може да се приложат и в България. Базирани на тях можем да определим три периода по време на Вюрма. Степна зона (ниските части), Гористи местности (между 400 – 500 м надморска височина предимно иглолистни) и Алпийска степ.[3]

Ранен Вюрм[редактиране | редактиране на кода]

  1. Драма Интерстадиален Климат – топъл, първоначално сух с увеличаваща се влажност към края;
  2. Вюрм 1а Стадиален – хладен, сух и с къса продължителност;
  3. Елеутерополис Интерстадиален – топъл и сух 50,000 BP;
  4. Вюрм 1б Стадиален – значително хладен и сух 50,000 – 40,000 BP;

Среден Вюрм[редактиране | редактиране на кода]

  1. Хераклица Интерстадиален – вжлажен с амплитудно затопляне 44,000 – 40,00 BP;
  2. Среден Вюрм 1 – хладна осцилация 39,000 – 38,000 BP
  3. Калабаки 1 Интерстадиален – относително сух с ниска амплитуда на затопляне 37,000 – 36,000 BP;
  4. Среден Вюрм 2 – хладна осцилация 35,000 BP;
  5. Калабаки 2 Интерстадиален – сух с малка амплитуда на затопляне 34,000 – 33,000 BP;
  6. Среден Вюрм 3 – хладна осцилация 33,000 – 32,000 BP;
  7. Кринидес 1 Интерстадиален – топъл със значителна амплитуда, значително овлажняване 31,000 – 28,000 BP;
  8. Среден Врюм 4 – хладна осцилация;
  9. Кринидес 2 Интерстадиален – ниска влажност с малка амплитуда на затопляне 27,000 – 25,000 BP;

Късен Вюрм[редактиране | редактиране на кода]

  1. Вюрм 3а Стадиален – хладен с варираща степен на сух климат 25,000 – 18,000 BP;
  2. Филипи Интерстадиал – топъл с ниска влажност и значителна амплитуда 18,000 – 15,000 BP;
  3. Вюрм 3б Стадиален – топъл с повишена влажност 15,000 – 12,000 BP;

Палеолитни култури в България[редактиране | редактиране на кода]

Много богати находища в България са с липсваща стратиграфска информация и без графична документация. Има смесване на находки от среден и късен палеолит и единственият начин за диференциация е базиран на технологичен и типологичен подход.

Културите от този период се определят от находищата на оридъя на труда (кремъчни) и тяхната типология. От тук можем да определим 2 вида основни групи – Мустерианска и Шарентска. Мустерианската се разделя на такива с тип Леваоа и без Леваоа.

В пещерата Бачо Киро са открити най-ранните останки на homo sapiens sapiens на Балканите.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в ((ru)) «Большая Советская Энциклопедия» – Антропогеновая сестема (период), т. 2, стр. 100 – 106
  2. ↑ Боев, З. 2010. Природната палеосреда среда в България през плиоцена и кватернера – кратък преглед. – В: Петков (отг. ред.) България и българите в Европа. Съюз на учените в България. Клон Велико Търново. Изд. „Фабер“, Велико Търново. 366 – 384.
  3. ↑ Prehistoric Bulgaria – Chronology and Cultures of the Bulgarian Palaeolithic – Stephanka Ivanova and Svoboda Sirakova. с. 9 – 10.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Кватернер&oldid=12237640“.