Климент I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Свети Климент I
римски папа
Понтификат
ок. 92 г. – ок. 99 г.
ПредшественикАнаклет I
НаследникЕварист
Роден
Починал
99 г.
Рим, Римска империя, или на Крим, Боспорско царство
Свети Климент I в Общомедия

Климент I (на латински: Clemens Romanus I, на гръцки: Κλήμης Ῥώμης, * ок. 50 г. в Рим, † 97 (или 101) в Рим или на полуостров Крим) е раннохристиянски светец, паметта му се почита на 25 ноември[1].

Климент е апостол от групата на Седемдесетте апостоли, съгласно официалните хроники на Римокатолическата църква („Annuario Pontificio, citta del Vaticano“). Близък сподвижник на св. ап. Петър и св. ап. Павел. Пръв епископ на Сердика (днес София, столицата на България). Четвърти поред папа (от 88 или 90 до 97 или 99), по други версии – трети или дори втори (като се брои и апостол Петър).

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Климент е сред авторите на т.нар. "Апостолски отци". Също така няколко приписвани на него писма се съдържат в сборника, известен като "Лъжеисидорови декреталии", но вероятно повечето са фалшифицирани, както и въобще цялото произведение.

Особено място в ранно-християнската литература заема предполагаемата му автобиографична творба, наричана както "Клементина", така и "Псевдо-Клементина" (според това доколко е приемана за отразяваща реалните факти около живота и възгледите му).[2] Според нея той е римлянин от знатен произход, който дълго време живее разделен от семейството си, което смята за загинало и в търсене на истината за живота след смъртта се увлича по християнството. За да научи повече за него, той заминава (около 23-25-годишен), според тази легенда, за провинция Юдея (преди разрушаването на Йерусалим от Тит, през 70 г.) за да се срещне с автентичните му проповедници, с които силно се сприятелява. Там той намира и близките си, които междувременно са се покръстили. В полемичен дух авторът застъпва виждания характерни повече за последователите на Петър и по-скоро изказва неодобрение към тези на Павел. За податка, че тази история би могла да се гради на базата на действителни събития, вероятно може да се смята споменаването на някого си Климент от апостол Павел в неговото "Послание към филипяните", като негов усърден помощник.[3]

Освен това има и няколко творби с теологическа насоченост, които в различно време са се ползвали със славата на написани от него - в по-ново време почти всеобщо смятани за доказани като по-късни по време.[4] Сред тях е и т.нар. "Второ послание на Климент до коринтяните", което всъщност е проповед и апокриф, който погрешно му се приписва. В този смисъл то е окачествено още в Античността от Евсевий Кесарийски и Йероним Блажени. Датира се от II-III в. и е писано от юдеохристиянин в Сирия. Като тълкува текста от книгата Битие (1:27) за сътворението на човека като мъж и жена (Адам и Ева), Псевдо-Климент Римски настоява в алегоричен дух, че под „мъж“ трябва да се разбира Христос, а под „жена“ – Църквата. Тя принадлежи на духовния свят, но става видима в последните дни, за да спаси човечеството. Повечето изследователи смятат че това учение повтаря учението на гностиците-валентиниани за двойката („сизигия“) предвечни еони, които се наричат „Човек“ и „Църква“. Все пак, това писание, поради сполучливото застъпване на ред морално-етични теми и близкия му до утвърденото като безспорно негово "Първо послание до коринтяните" тон на благочестие и строгост, също като него известно време се приема за канонично.[5]

От своя страна "Първото послание на Климент до коринтяните" (до християните в град Коринт, Гърция) се смята за основополагащо за развитието на християнството и даже е било включвано в някои от първите редакции на "Новия завет". В него за първи път е обоснована идеята за апостолското правоприемство (т.е. че свещениците могат да бъдат действително такива само доколкото са наследници, чрез ръкополагане, на първите християни, които от своя страна имат силата и властта си от самия Исус Христос - сходно с левитите, Мойсей и Йехова[6]; пак там първи прави разграничение между свещениците и миряните[7] и настоява Църквата да се организира, както по подобие на дисциплината, устройството и взаимоотношенията в римските армии, така и по подобие на тези на еврейските народ и Соломонов храм).[8]

Мощи[редактиране | редактиране на кода]

Св. ап. Климент първо е епископ на Сердика (дн. София).[9] Предполага се, че е ръкоположен за такъв, както от апостол Петър, така и апостол Павел и в продължение на 15 – 20 години ръководи местната църква, чак след което заминава за Рим по време, в което Петър все още е бил жив. В столицата Климент има голямо влияние над тамошните християни и е близък с апостола - дотолкова, че впоследствие е смятан за прекия му наследник в положението на папа (римски епископ)[10], но изглежда не е започнал да изпълнява тази си длъжност веднага след смъртта му, а едва няколко години по-късно.[11] След като десетина години е папа, Климент или умира като такъв или още приживе предава поста си на Еварист. Вероятно в края на живота си е изпратен в изгнание и в условията на него (според най-ранните сведения за живота му - напремер у Евсевий Памфил и Руфин Аквилейски) умира от естествена смърт.[12]

Съвпадението на неговото име с това на братовчеда на император Домициан – Тит Флавий Клемент, консул заедно си императора, убит през 95 г. по негова заповед (вероятно по повод на слухове, че симпатизира на християнството или юдаизма, но по-скоро просто за да се отърве от него, като евентуален претендент за престола) става причина те да бъдат бъркани един-с друг. Все пак, според житиетата му, папа Климент умира едва по времето на император Траян, вероятно след като е прогонен от града от предшественика му Нерва. С времето се появяват твърдения, че той е загинал, като мъченик, а по-късно - и че това не е станало близо до Рим. През Средновековието, като предполагаемо място на заточението и смъртта му се утвърждава полуостров Херсонес (сега - Крим) - вероятно поради това, че често е бил използван за депортация на неудобни хора в ранната Византийска империя. В съгласие с текущата тогава действителност, на Климент е приписана и съдба, характерна за изгнаниците от по-нисшите прослойки, т.е. заставяне към каторжен труд. Обаче той съчетава отлично битието на роб-черноработник в местните каменоломни с това на чудотворец, благодарение на което покръства огромен за времето си брой затворници и туземци, и с това си навлича смъртна присъда. По версията на житие от 9 век е накрая е удавен в Черно море, завързан за котва. Според православната легенда на дъното на морето изниква храм с неговите мощи (или след отлива го погребват на малък остров) и един път в годината морето се разделя/оттегля дотолкова че храмът да се показва. Тогава християните от околността ходят там на поклонение. Впоследствие по тези места се настаняват хазарите, при които през втората половина на 860 г. монахът Методий (бъдещият архиепископ на Моравия) участва по покана на брат си Константин (Константин-Кирил Философ) във важна църковно-религиозна и политическа мисия. Братята са изпратени там от византийския император Михаил III. На 30 януари 861 г. Константин-Кирил Философ попада на място, което силно му напомня легендарната гробница на Климент, а намира там и подобни останки (скелет, преплетен с котва), от което заключва, че са на папата. Така мощите на св. Климент се озовават в гр. Херсон и се полагат в църквата „Св. Димитър“.[13] Константин-Кирил написва 3 произведения за това: разказ, наричан "Корсунска повест", „Похвално слово“ и химн за св. Климент. Този химн се пее в гръцките училища в Италия и след смъртта на Кирил, за което споменава Анастасий Библиотекар в свое писмо.

Години по-късно, когато срещат затруднения в своята Моравска мисия, Кирил и Методий известяват тогавашния папа Николай I (858 – 867) за находката си и той изменя отношението си към тях и ги кани на помирителна среща в Рим. В края на 867 г., заедно с учениците си, Кирил и Методий пристигат в града, за да получат папско разрешение относно отслужване на славянска литургия. Те са приети благосклонно от новия папа Адриан II (867 – 872), на когото предават част от мощите на св. Климент. Папата тържествено приема солунските братя и води шествието на римските жители, които със свещи в ръце посрещат мощите на мъченика св. Климент Римски. Главата на Римската църква тържествено приема преведените на старобългарски литургични книги, освещава ги и ги полага в църквата „Санта Мария Маджоре“. С това действие папата одобрява службата на славянски език. В негова памет е осветена базиликата „Сан Клементе“ (предполагаемо на мястото на двореца на консула-съименник на светеца) в Рим, където поставят донесените мощи на Климент I и където е погребан и самият Кирил, който умира скоро след това.[14]

Друга част от мощите продължава да се пази в Херсон до времето на княза на Киевска Рус Владимир I, който ги пренася ведно със саркофага в столицата си (в средновековния текст "Повест за изминалите години"/"Начална руска летопис", в който става дума за това, се споменава и ученик на Климент на име Тив).[15] Оттам - но не всичките, защото преди това част от тях са раздадени на разни места, чиито владетели имат благоразположението на киевските - изчезват по време на татарските набези. Самият Херсонес е бил векове наред известен в Западна Европа, като лобно място на папа Климент I и съответно - място за поклонение към паметта му.[16]

След прекратяването под натиска на франките на Моравската мисия и установяването на част от учениците на Кирил и Методий в България (Първото българско царство), култът към Климент I получава по-широко разпространение и в нея. С него са свързвани охридските църкви „Богородица Периблептос“ и „Малък св. Климент“.

През 2020 година в България пристига частица от мощите на Свещеномъченик Климент Сердикийски, папа Римски, заедно с частица от мощите на Свети Потит Сердикийски, първият софийски мъченик[17]. Мощите и на двамата софийски светци са дарение от папа Франциск по молба на Българския патриарх Неофит. Мощите са донесени от представители на католическата църква. След като главата на Българската православна църква се покланя пред тях в сградата на Софийската митрополия, те са пренесени с празнично литийно шествие до храм „Света София-Премъдрост Божия“, където остават. В шествието, което е предвождано от Белоградчишкия епископ Поликарп, викарий на патриарх Неофит в качеството му на Софийски митрополит, се включват десетки свещеници от осемте духовни околии на Софийска епархия. Въпреки дългогодишната липса в София на храм, специално посветен на първия епископ на Сердика, светецът редовно се почита в града. Частицата от мощите му се изнася за поклонение в деня на светеца - на 24-ти за вечерната служба в навечерието на празника, и на 25-ти ноември за литургията в самия ден на празника на Свети Климент[18].

Издания[редактиране | редактиране на кода]

Изследвания[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Българска православна църква. Календар на БПЦ-БП // Посетен на 2023-11-23.
  2. ↑ Mercer dictionary of the Bible / ed. Watson E. Mills, Roger Aubrey Bullard. Macon, GA: Mercer University Press, 1997. pp. 160—161.
  3. ↑ https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,171/catid,118/id,14184/view,article/
  4. ↑ [1] Относно датировката (II-IV век) на "Апостолски постановления"
  5. ↑ См. Grelot P., Dumais Μ. Homelies sur 1’Ecriture a Tepoque apostolique. — Paris, 1989. — P, 25 etc.).
  6. ↑ [Evangelisches Kirchenlexikon, Bd. 1. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht, 1986 — S. 518: «Auf dieser Bahn geht 1Clem weiter, der das Bischofsamt unmittelbar auf die ordnungsgemäße Einsetzung durch die Apostel zurückführt und damit erstmals den Gedanken apostolischer Sukzession anklingen läßt (44,2f).».] За апостолското приемство.
  7. ↑ [Gerald J. O'Collins, Mario J. Farrugia, Catholicism : The Story of Catholic Christianity, Oxford University Press, 2014, p. 270. ] Относно миряните.
  8. ↑ [Michel-Yves Perrin, « Aux origines du "Siège apostolique" (jusqu'en 311) », in Yves-Marie Hilaire (dir.), Histoire de la papauté : 2000 ans de mission et de tribulations, Points/Histoire, 2003, p. 23-32. ] За църковната организация.
  9. ↑ История на Българската църква. Том първи. Първи период (864 – 1186 г.), Димитър Цухлев, 1911 г.
  10. ↑ Тертулиан. De Praescriptione , XXXII.
  11. ↑ Епифаний Кипърски. Panarion , I, 26, 6.
  12. ↑ Житие Константина // Лавров И. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. — Труды славянской комиссии. — Т. I. — Л., 1930. С. 11-13.
  13. ↑ Жития святых Димитрия Ростовского, 25 ноября, 1903—1916.
  14. ↑ John M. Cunningham OP, Chapter The Tomb of St. Cyril , p. 57
  15. ↑ Повесть временных лет. Перевод Д. С. Лихачева.
  16. ↑ Назаренко А. В. «Западноевропейские источники». Стр.354. Пер. А. В. Назаренко по Glossa Remensis ad Psalterium Odalrici. Paris, 1904
  17. ↑ Софийска света митрополия. С тържествено литийно шествие бяха пренесени мощите на св. Климент, Папа Римски и св. Потит Сердикийски // Сайт на БПЦ-ПБ. 2020-09-18. Посетен на 2024-01-13.
  18. ↑ Софийска света митрополия. Празнична архиерейска вечерня в чест на св. Климент папа Римски // Сайт на БПЦ-БП. 2023-11-26. Посетен на 2024-01-13.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Климент I“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Анаклет I → римски папа (90 – 99) → Еварист
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Климент_I&oldid=12238921“.