Вело Негрев

Добавяне на препратки
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вело Негрев
български общественик
Роден
около 1825 г.
Починал
не по-рано от 1874 г.

Вело (Вельо) Негрев (среща се и Нигрев, както и Негревиц) е български общественик, деец на Българското възраждане в Македония.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в село Селце, Дебърско, тогава в Османската империя. Още като дете в 1833 година баща му го завежда в Солун. Вело Негрев разказва, че дядо му дал една гръцка книжка с поръка да отиде на училище, но той му казал, че не ще да учи на гръцки, а българско училище тогава в Солун нямало.[1] Обучаван е на славянски от монаха Исая, килиен учител, вероятно в Папуджи хан.[2][1]

При създаването на училището на Славка Динкова в 1866 година се създава „нещо като българска община“ (Младен Панчев) с участието на баща ѝ Константин Държилов, чичо ѝ Киряк Държилов, брат ѝ Георги Динков, Вело Негрев, Йован и Йосиф Франго, Йосиф Яковов и други.[3] В 1867 година е избран за един от тримата „надзиратели“ на училището, заедно с Георги Динков и Киряк Държилов.[4]

Летопис на Вело Негриев

На 1833 : та година битката щото била въ онова време заведе ме татко отъ мое отечество у Солуна града у ханъ Папуджи хани и тамо ме преда деду на колено ѧ рока му целувахъ и брада му любихъ (.) Дедо ми подаде едно бело книже со църно нашарено (:) земи синче това книжле иди да учиш книга(.) А ѧ (:) дедо мили дедо не уча герцка книга овде бугарски нема учителъ... и доде учитель той за рака ме поведе близусѣдната одаѧ ме внесе и положи ме да седна и приведе ми дружина за да не сумъ самъ още до 15 дру(ги) деца и учихме двѣ години цѣли кой букваръ, наусница, немахме си книги на ощо да учиме(.) Во онова време намеруваше се единъ бугаринъ духовникъ у църквата наша именемъ свѧта Сина и онъ си пожали своето народне чада защо си нематъ книжици децата за да учатъ; нажали му се и донесе печатница за буквари со церковни букви и со два ѧзика бугарски и гръцки... отъ времето владика Мелетиѧ до времето на Еронима... Во времето негово писмо ни доиде отъ Царигратъ отъ некоѧ жена подари за 3: града училища да направитъ, едно у Солунъ и едно у Битола и друго дека да е прилично. И мие зедохме писмото и зарадвахме се защо дошло времето и пакъ брзо станае по првите маистори отъ исвренио наротъ отидое при дедо владика за да имъ даетъ благословъ по просто изинъ, за да си направатъ това нещо. И щомъ отишли там перво и престретилъ протошингелъ дедо владика Иеронима: що сакате маистори, и они му казали како писмото имъ беше, и онъ им отговорилъ съ лукавщина: о будали бугари той ветовъ огонъ едва сме го угаснали, пакъ вие исакате да го палите... По голѣмио майсторъ, рекоми Иванъ Камбуръ, а по мали Иосиф Франго е реколъ: аиде бре, що го слушашъ това куче, да идеме при деда владика самаго...[5] И що се качие горе влезое му во одаита и поклониха му сѧ и бациле му рока... Они му отворили то истото щото бее рекли протошингелу... и испудие ги и дойдое майсторитѣ скорбни отъ страната на дѣда владика...[6]

Името му е сред общинарите от периода 1873 – 1876 година, редом с Насте Стоянов, Петруш Шумков, Димитър Паунчев, Андрей Илиев, Иван Петров Ташканов, Христо Шага, Апостол Иванов, Стоян Иванов, Спасе Нелков, Новко Иванов.[7]

Плакокнижица


Плакокнижица терзиски еснаф Дебрани въ Солунъ... Первопочнати еснавъ терзіи бул(гарски): у Солунъ предисловие на таѧ книга именуемѧ: памѧтница или споменіца на живи и на мертви на той благословений еснафъ шивѣнскій и словенскій ѧзикъ и писменосъ пѡдражатели и народолюбиви братиѧ и желаеми о народъство и писменосъ свои, но нужда ради града сего именуемый Солунъ, како ненавидиле това словѡ и ако да имало некои свещеникъ сиръ или некои попъ да зное да пее славѧнски, не го оставиле: по таѧ причина претвориле памѧтніца сеѧ по гречески. А тои благогѡвѣнни руфетъ рекомій Дебренци и Крушовци и Кичевци жалеећи на серцето си за словото си ѡтеческо ѡтъ денъ на денъ почнае да се мислатъ како да сѧ потрудатъ и да си направѧтъ некакво средство: за словото си да не изгубатъ, то да си направатъ или цръква или некое училище. И почнае малу по малу ѿ 1833: гѡда ѿ некои си ученика учена у тоѧ градъ, ѿ некои си мона(хъ) ѧбанџиѧ сиречъ чуждицъ учителъ по славѧнски. И тіе благородніи терзии имале су мали деца, рекле му: Оче, молим те, учини нама мило како знаешъ кніга нашинска сиречъ славѧнска или ти на просто бугарска, научи ни тиѧ наши дечица за споменъ вѣченъ твои и за словото да не угасне со свѣ. И тои лубивши стар самак сиречъ по гръцки именем: Исаиѧ родом рс несѧ обленилъ и исполнілъ[6] желаемото на напомощни маистори. Первие биле Степанови синове Симонъ и Алека, Тодоръ, Зафиръ, Цвѣтко, Дойчинъ приѧтели монаха того и зелъ имъ децата да имъ (г)и учи и край ни(хъ) и ѿ сиотъ еснавъ зелъ децата и имъ учил до 2 години и отъ тие учници пробудиѧ татковцитѣ си и братиѧта си и да сѧ потрудатъ да си направа некои храмъ или училище по слово и по ѧзикомъ и почнае цверто да сѧ трудатъ ѿ 1861: до 1867. И по теѧ сотвори едно мало девическо училище у единъ бла(го)роденъ бугарин именемъ Костадин Динго Дрзиловицъ у кућата негова учителка кћерка му Слафка по заповѣстьта. На тоѧ времѧ уста баши Десподъ Крушовали, маисторъ Иосифъ Франго, Ћешко ѿ Галичникъ, Петко Деспотовъ ѿ Радоища, Стоѧнъ Богово ѿ Врмніца: тие по перви беѧ маистори у еснавот шивѣлски у това време що почно царство за това народное добро. А на училището преставителите поставени беѧ тие: первио Ћерће Костадино, вториатъ (над)зирателъ Вело Негревъ ѿ Селце, трети Ћирѧко братъ Костадиновъ Дрзиловицъ. Ѿ тога почна и за цръква да се мисли, но бесъ опщина не може да би това нещо и соединисме со домоправителскиотъ помощенъ еснафъ да направи опщина и намери се благословено у Панаиотъ Лазаревъ и тамо направи сѧ пръвата опщина ѿ 12: лица и тие почнае да сакаетъ ѿ владиката гръцки, а вла(ди)ка владееше на това време цркви Не(о)фитъ, но владика не сѧ показува че ѧ не ви дава, народат ніете, гратски питропи не дават. А нашите преставители ѿ народатъ нї поставенї беѧ тиѧ: Ћерће Динговъ, Иосифъ Ѧаковъ ѿ Косоврасти, Петрушъ Шумковъ, Петро Танковъ, ћеѧѧ и рекое му на митрополита: само ти говоришъ ни, ни не видимо, но свикай и нихъ, това да (г)и чуеме и ми усно, така да се увѣримо. И у утрешнио денъ даде имъ сборъ стиѧ му: да до(ид)ете на 4: часо ас ће вии повика тука да чуете устно. И на утринта народнїте ни преставители ни наидое какво ще бѣ реколъ вла(ди)кава и сѧ сами тиѧ усно ѿговориѧ: ви приѧтели вчера ѿ владикава нї сте сакали една цръква коѧ да е да си пеете по ѧзикотъ ви, по славѧнский; цръквите ни се наши сиречъ гречески, а не се владицки, да владиката, не нї (г)и направилъ, та да ви[8] даетъ отъ наша страна, ние немаме повече цръква да ви даеме, направите си и имаите си. И тога после почна народа да сѧ грижи за црква и 1873: месеца юнїе день 25 намери благословно привременъ едно параклисъ сиречъ мало молебно цръквиче и тако купие училището на Панагуда махала чрез питропите народнї именем Насте Крушовецъ, Петруш Шумко Круш(овецъ), Димитриѧ Паунчовъ Охритли ћурчіѧ, на времето уста башиѧ Ћерће Стоѧновъ ѿ Врмница. И И това време опочахъ бидовите що биде и ѿ сега занапретъ оставамъ мѣсто и други кои ће бидетъ живъ да сѧ не ленитъ но (да) остави на гла(ва)та с(ве)ти Кирилъ и Методиѧ; тиѧ сѧ на изборъ на наши народъ, що не напоиле со духовно просвещеніе и со славѧнска писмене со славно имъ имѧ до вѣка с оцемъ и со синомъ и сти духомъ аминъ.

1874: месеца февруариѧ денъ 6: среда, писахъ асъ Вело Негревъ ѿ село Селце и ви сѧ мола що згреши(хъ) да мѧ опростите братие, защо токмо единъ Богъ е бесъ грехъ и пакъ ви сѧ мола и ви зарочува за искрата и изворотъ да печалимъ и тиѧ по насъ що ће да останатъ по добро да ѧ искрата засилатъ и големъ ото(нъ) да ѧ направатъ и изворотъ и искрата да го поотворатъ и на реки да умножетъ, а изворотъ и искрата е това ученіе и законотъ божій.[9]

Оставя на белите листове на Раичовата история интересни бележки за българщината в Солун - за българското килийно училище в града, за печатаря Теодосий Синаитски, за опита да се изгради училищна сграда.[10] В 1874 година написва на български летописен разказ като предговор към Поименик от 1817 година, в 1841 преведен на гръцки[2] със заглавие „Плакокнижица или терзиски еснафъ Дебрани въ Солунъ“, пазен от неговия син Иванчо Велев Дебранчето, издаден от Димитър Матов (Период. сп., год. VII, кн. XXXV, с. 701 – 8763), Атанас Шопов („Из новата история на българите в Турция“, Пловдив, 1895, с. 53 – 56) и Йордан Иванов („Българете в Македония“, София, 1915, с. 103 – 104; „Български старини из Македония“, 2 издание, с. 189 – 191).[11] Трудът му е многократно цитиран от българските историци.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Снегаров, Иван. Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. София, Придворна печатница, 1937. с. 35, бел. 17.
  2. ↑ а б Снегаров, Иван. Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. София, Придворна печатница, 1937. с. 27.
  3. ↑ Панчевъ, Младенъ. Начало и развий на българското училище, българската черква и българската община в гр. Солунъ отъ 1866 година до освободителната руско-турска война 1877–78 год.) // Илюстрация Илиндень Година 5 (Книга 6 (46)). София, Илинденска организация, 1933. с. 13.
  4. ↑ Снегаров, Иван. Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. София, Придворна печатница, 1937. с. 46.
  5. ↑ Ивановъ, Йорданъ. Български старини изъ Македония. Второ, допълнено издание. София, Издава Българската академия на наукитѣ, Държавна печатница, 1931. с. 188.
  6. ↑ а б Ивановъ, Йорданъ. Български старини изъ Македония. Второ, допълнено издание. София, Издава Българската академия на наукитѣ, Държавна печатница, 1931. с. 189.
  7. ↑ Панчевъ, Младенъ. Начало и развий на българското училище, българската черква и българската община в гр. Солунъ отъ 1866 година до освободителната руско-турска война 1877–78 год.) // Илюстрация Илиндень Година 5 (Книга 6 (46)). София, Илинденска организация, 1933. с. 14.
  8. ↑ Ивановъ, Йорданъ. Български старини изъ Македония. Второ, допълнено издание. София, Издава Българската академия на наукитѣ, Държавна печатница, 1931. с. 190.
  9. ↑ Ивановъ, Йорданъ. Български старини изъ Македония. Второ, допълнено издание. София, Издава Българската академия на наукитѣ, Държавна печатница, 1931. с. 191.
  10. ↑ Ивановъ, Йорданъ. Български старини изъ Македония. Второ, допълнено издание. София, Издава Българската академия на наукитѣ, Държавна печатница, 1931. с. 188 - 189.
  11. ↑ Снегаров, Иван. Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. София, Придворна печатница, 1937. с. 34–35, бел. 14.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Вело_Негрев&oldid=11917140“.