Торос
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Торо̀с е село в Северна България. То се намира в община Луковит, Област Ловеч.
| Торос | |
|---|---|
|
|
|
| Данни * | |
| Население: | 1 721 [1] |
| Надм. височина: | 277 m |
| Пощ. код: | 5790 |
| Тел. код: | 06989 |
| МПС код: | ОВ (Л) |
| Администрация | |
| Държава: | България |
| Област: | Ловеч |
| Община: - кмет |
Луковит Петър Нинчев (независим) |
| Кметство: - кмет |
Торос Петко Петков (БСП) |
| промяна на тази таблица | |
Съдържание |
[редактиране] География
Селото е разположено на левия бряг на река Вит в центъра на т.нар. Витска долина. Обградено е с хълмове, в източната си част все още гористи, а в западната част на селото — покрити с лозя на селяните. Почвата и климатичните условия са благоприятни за отглеждане на овощия, ягоди и интензивни култури. Площите в непосредствена близост до река Вит са пригодени за градинарство и дават богат добив на зеленчуци и най-вече на един специфичен лук — местно производство, който не люти.
Развито е доста добре и млечното говедовъдство, за което спомагат прекрасният климат и почви.
В селото има регистрирани две кооперации с предмет на дейност селско стопанство, но и двете не развиват дейност. Пред закриване е и потребителската кооперация в селото.
[редактиране] История
Селото с името Торо̀с за първи път се споменава в регистър на Никополския санджак от първата половина на 15 век. Според българския езиковед Йордан Заимов името на селото произлиза от думата тор плюс задпоставен член ос.[1] Названието на селото може и да е от арменски произход — от личното име Торо̀с, арменизиран вариант на гръцкото лично име Теодорос и означава „Божи дар“, според езиковеда от Софийски университет Петър Голийски.[2] През 1430 г. жителите на селото са регистрирани с 3 домакинства. В архивен документ от 922 г по хиджра (1516 г.), валиден по времето на султан Селим I, е споменато село Торос сред селата, в които живеят мюсюлмански семейства. Важни исторически данни за Торос се откриват и в регистъра на войнуците от 1548 г. От регистъра проличава, че част от мъжкото население били войнуци и ямаци. Войнуците били спомагателно поделение на османската конна войска и са били част от населението със специален статут.
Към 1893 година в селото живеят 678 помаци, а според данни от 1881 година броят им достига 1414.[3]
До 1954 г. селото се нарича Торо̀с. След това се нарича Лазар Станево до 4 октомври 1991 година, когато с Указ 306 на Президента на Република България е възстановено историческото наименование Торо̀с.
[редактиране] Говор
Тороският говор се включва в така наречения „Галатски говор“, който обхваща селата Галата, Градежница, Глогово, Бабинци, Български извор (старото му име е Турски извор) в Тетевенско, Кирчево (старо му име е Помашка лешница) в Угърчинско, Добревци в общ. Ябланица и Румянцево (старо име Блъсничево).
[редактиране] Обществени институции
- В местното читалище Борба, което разполага с богат библиотечен фонд с над 30 000 заглавия, родолюбивите торосчани са събрали и съхранили интересна музейна сбирка от местни носии, археологически останки, намерени в околностите на селото, стари битови предмети, книги и много други. За будния дух на жителите и родените тук говори и непрекъснатата читалищна активност- постановки за деца и възрастни, певческа група, танцов детски състав. Читалището е място за срещи и обсъждания на местната културна общественост.
- Селото е единственото в окръга, в което само до преди 6 години функционираха две училищни сгради — тази на учениците до 4 -ти клас- т.нар. старо училище и новата сграда- модерна двуетажна постройка, в която сега се помещават всички училищни стаи на учениците от 1-ви до 8 клас.
- В селото има построени православна църква и интересна архитектура и джамия, която поради липса на средства отдавна не работи.
[редактиране] Културни и природни забележителности
В центъра на селото издига ръст паметник на земеделския водач от местна величина Лазар Станев, на когото е било прекръстено и самото село в годините на тоталитаризма. До 1990-те години къщата на Лазар Станев е музей, но е реституирана.
Културното наследство на селото е цяла съкровищница, тъй като по тези места е имало заселници армено-павликяни от византийско време, привлечени от благоприятните климатични и географски дадености.
[редактиране] Редовни събития
Местният традиционен есенен панаир датира от около 100 години и никога не е преставал да се провежда. На Кръстовден, или сега най-често става в последните събота и неделя на септември, в панаирището — специално общинско място, предназначено за този панаир, се събират сергии и търговци от близо и далеч и обменят стоки. Панаирът е широко известен в околността.
[редактиране] Прякори от миналото
Колоритни прякори в Торос от средата на миналия век: Димитър Гаджала, Васил Шишеря, Аджока, Алиджовеца, Петко Американеца, Георги Славея, Киро Еделвайса, Гето Битивията, Тодор Мишлака, Марко Консула, Йото Сърбина, Петър Топчията, Петко Дедото, Кръстьо Кьосо, Цоло (според някои автори то е съкратена форма от арменското лично име Цолак, означаващо „блестящо око“[4]), Пумпала, Иван Шавнията, Пена Костенурката, Гена Дебелата, Марин Барака, Тодор Колибарина, Марконя и т. н.
[редактиране] Известни личности
- В село Торос са родени големия спортен журналист Николай Колев – Мичмана и кино-критичката Вера Найденова. Детските си години тук прекарва и завършва местното училище депутата от Великото народно събрание и от 36 народно събрание Христо Марков Марков.
- Георги Генчев — виден строителен инженер, творящ на територията на цялата страна.
[редактиране] Сниман филм
Тук е сниман филмът „Неспокоен път“ с Иван Братанов 1954-55 г.
[редактиране] Източници
- ↑ Заимов, Йордан. Битолският надпис на цар Иван Владислав, самодържец български. Епиграфско изследване, София 1970
- ↑ Голийски, П. Ономастични и лексикални аспекти на арменското етническо присъствие в българските земи през средновековието. Докторска дисертация. СНС по езикознание при ВАК, СУ „Св. Климент Охридски“, ФКНФ, ЦИЕК, катедра „Класически Изток“, секция „Арменска филология“. София, 2005 г., 241 с.
- ↑ Райчевски, Стоян [1998] (2004). „Българите мохамедани“, второ издание, София: Национален музей на българската книга и полиграфия, стр. 83. ISBN 954-9308-51-0.
- ↑ Селян, Е. Арменците в българския етногенезис. В: сп. Проблеми на културата, София, 1994, бр. 2, 3, с. 83-87.
